Рапърът Играта, преминал през ковид ада: Имах чувството, че това е краят!

Рапърът Ивайло Иванов, по-известен с псевдонима си Играта, публикува във фейсбук разтърсващ разказ от първо лице за своята дълга битка с коронавируса. Популярният изпълнител и тв и радио водещ е изкарал COVID-19 много тежко, като се е наложило да постъпи и в Инфекциозна болница в София. Той публикува и снимки от болничната стая.

Lupa.bg публикува дългия разказ на Играта без редакторска намеса, като поредно доказателство, че вирусът съществува, че това не е обикновена настинка или просто грип и че е доста опасен, особено ако подцениш първите симптоми в началото.

“Минаха почти два месеца от както се разболях. Едва ли бих искал да се върна обратно в тези дни и нощи, но бих искал да споделя със всички хора, моята битка с KOVID 19. Всичко започна с пътуване до Турция. С моята приятелка бяхме пет дни в Истанбул. Няколко дни преди да си тръгнем започнах да усещам леко неразположение, което си обяснявах с това, че изминахме много километри пеша. Времето също беше променливо и помислих, че съм настинал. Имах болки в тялото, главата и гърлото. Започнах да си разтварям топли напитки с парацетамол и ден след това усетих, че съм по добре. Това ме успокои и не обърнах внимание на състоянието и симптомите.

Искам да вмъкна, че не съм от хората, който не се пазят и не вярват във вируса. От ден първи следя развитието, макар никога да не съм вярвал, че ще се сблъскам с него… И именно в този мегаполис с милиони хора от цял свят ние двамата спазвахме абсолютно всичко за да се защитим: маска, дезинфектант под всякаква форма- за ръце, повърхности, кърпички със спирт и т.н. Избягвахме да докосваме повърхности и спазвахме дистанция до колкото е възможно…Всичко, което трябва да прави един здравомислещ човек във време на пандемия.

Спомням си датата на която се прибрахме от Турция – 13-ти октомври. Прибрахме се около 4 часа сутринта, след дълго шофиране. Бях изморен от близо 10 часовото шофиране (благодаря на GPS-а, който реши да ни разходи из малки турски улички, преди да ни закара до границата).

Не можах да спя много, но когато се събудих имах усещането, че влак е минал през мен. Силни болки в цялото тяло. Мускулите и ставите ме боляха толкова силно, че не можех да стоя на краката си. Всичко това беше придружено с леко главоболие, което постепенно се засилваше. Моята приятелка, в рамките на час, усети силни болки в гърлото, главата и отпадналост. На сутринта имаше и температура над 37,5 градуса. Въпреки това продължавах да си мисля, че сме настинали, прецених, че е по-добре да се самоизолираме във вкъщи.

На следващия ден болките не се променяха – бяха същите, дори по-силни. Правихме си масаж на цялото тяло със специален гел, с идеята да помогне. Продължавах да мисля, че все още това е настинка и мускулна треска… До следващия ден! Именно в този ден си спомням как седнахме да обядваме и останах изумен – не усетих нито мириса, нито вкуса на храната, която беше пред мен. Нямах хрема, нямах запушен нос или болно гърло, с което да си обясня случващото се. Усещанията липсваха на 100%. Опитах да запазя самообладание, защото това вече беше един от най-ясните симптоми за Covid 19.

В идните три дни и двамата следяхме симптомите си, като подчертавам, че си останахме във вкъщи. Мислехме, че ако е Covid 19 и сме само с болки в тялото и загуба на вкус и мирис, няма нужда да си правим тест и да започваме специално лечение. На 4-тия ден от явните симптоми започнахме да вдигаме леко температура. Моята беше 37,6 градуса, а тя имаше тежест в гърдите и силни болки в гърлото с поддържане на температура 37 градуса.

Тежестта в гърдите я описваше като наредени тухли върху гръдния кош. Още на същия ден се наредихме на една дъъълга опашка пред столична лаборатория за PCR тест. Резултатът трябваше да е готов след 36 часа, но след 24 часа нашият резултат беше излязъл – и двата теста бяха положителни. Стараех се да не го показвам, но вътрешно бях много притеснен. Веднага се свързахме с личния лекар, който назначи лечение с антибиотик Азитрокс 500- 24ч.Х 1 таблетка, Витамин C 500 и Нурофен, ако е нужен. И трудностите започнаха- кой ще ти донесе лекарства като си “прокажен”, кой ще ти пазарува, кой ще извежда кучето…

Все пак ни доставиха лекарства и започнахме приема веднага. На следващата сутрин се чувствах слаб и нямах апетит, но успях да се вдигна от леглото и малко да хапна. Вечерта температурата ми се повиши до 38 градуса и се чувствах все по- зле. На сутринта температурата беше 38.5 градуса. Вече отказах да се храня, втрисаше ме силно и нямах сили да стана от леглото.

Личният лекар ни посъветва да се обадим на 112 за да ни направят снимки на бял дроб, защото има съмнение за безсимптомна пневмония, тъй като приятелката ми продължаваше да е с болки в гърдите, а аз се влошавах с всеки изминал ден. Нямахме преглед от лекар, нямахме обаждане от РЗИ, бяхме наясно, че не сме единствени, но ситуацията ни притисна да потърсим спешна помощ.
По телефона обяснихме, че сме с положителен PCR тест, а техния отговор беше, че екип няма в момента, трябва да изчакаме няколко часа и дали искаме да чакаме. Нямахме избор освен да чакаме …

След 4 часа ни се обадиха да излезем на улицата, защото линейката е долу, а ние, представете си, какво правим вътре?! Приятелката ми слезе първа и я посрещна гневна “лекарка” с думите: “Вие ли сте заразната, стойте на страна… чакайте малко.” Качиха я в линейката и я разпитаха какво й е, кой я е посъветвал да звънят на спешен телефон и защо сме го направили като изглеждаме добре.
Тя е казала, че има тежест в гърдите и трудно диша от няколко дни и иска преглед, за да се изключи пневмония… “лекарката” е преценила да измери единствено кръвно и сатурация и да каже, че няма нищо страшно. И най- важното – НЯМА никакви места в болниците, там ли искаме да ходим, защото ако е така няма къде да ни закарат.

“Добре е. Да слиза. Другия болен да видим!” – това бяха думите на медицинското лице. Аз събрах сили и се завлякох до линейката, в която, разбира се, ми измериха кръвното и точно след минута ми казаха да излизам от там и щом не искаме болница да се разписваме на едни хвърчащи листове и да се прибираме вкъщи, защото сме млади и ще ни мине. Благодаря на тази отзивчива “лекарка”, която с такова желание и професионализъм подходи към нас!!!! Нямахме избор и се затворихме вкъщи още по- объркани и притесни. Опитахме се да продължим лечението, което явно не помагаше…. Следващите 3 дни ми се сливат. Бяха меко казано ужасни! Едвам отварях очи, не говорех, не се хранех, пиех само по глътка вода…

Лежах ден и нощ с температура над 38,7 градуса, която не се влияеше от медикаменти. Приемах Хексалгин в комбинация с Парацетамол и студени компреси, за да свалим температурата, която след няколко часа се вдигаше. Грешно или не е било лечението ни, ние няма как да знаем, защото бяхме сами. Не спях, а само лежах в леглото и се въртях от болки в тялото. Появи се и гадене, от което нищо не задържах в стомаха. Тогава останах без сили.

Не бяхме спали през тези изминали три нощи. Имах чувството, че това е краят. Тук е моментът да благодаря на моята приятелка, която реши отново да потърси спешна помощ, защото беше много притеснена и нямаше какво повече да направи. Този път екипът дойде много по-бързо от очакваното. Бяха на адреса до час и дори се качиха, за да ме прегледат. Трима души, облечени в специални екипи ме прегледаха внимателно, видяха с какво се лекувам, изслушаха ме добре от колко време и как съм в момента. По тяхна преценка ми казаха да се обличам и да слизам, защото ще ме вземат с тях до координационния център- имам нужда от преглед.

Тръгнахме с линейката и през цялото време си мислех за приятелката ми, която остана сама. Опитвах се да видя от носилката позната сграда, за да се ориентирам, но не успях. В крайна сметка линейката спря и една от лекарките, която беше с мен ми каза, че сега ще чакаме, защото навсякъде е пълно. Попитах не съм ли само за преглед, но тя ми отговори, че според нея се налага хоспитализиране. След около 20- 25 мин. се появи лекар от спешния център, който измери сатурацията ми, изчакахме представители и на РЗИ, който също ме разпитаха за общото ми състояние, за контактите ми, след което ми казаха отново да изчакам. След още 15 мин. се появи същият лекар от спешния център и ми каза да го последвам. В кабинета той поиска резултата от PCR теста и записа данните ми от ЛК.

Тогава разбрах, че ще бъда настанен за лечение в Covid отделението на инфекциозна болница.
Бях настанен в стая с още едно момче, което беше със същите симптоми като моите, но с по-обострена кашлица и затруднено дишане. Няма да се оплаквам от състоянието на стаята, защото когато човек опре до болнично лечение вижда в какво окаяно състояние е нашата здравна система.

Трудно беше да открия приятел, който в съботния ден да е свободен, а също така и да не изпитва страх да вземе багаж от вкъщи и да ми го донесе. Моята приятелка звънна на поне 10 човека, които бяха извън града, имаха работа или директно отказаха, защото имали семейство, а ние сме заразни. Разбирам страха на всеки, но тук може да разбереш кой ти е приятел и кой познат. Определено тефтерчето ми с близки хора намаля рязко. Благодаря на едно напълно непознато момче, което не се страхуваше да ми донесе нужните неща!

След като ме настаниха, ми направиха вливка, оставиха ми един сироп за кашлица и няколко аналгина. Казаха ми, че нямам право да излизам от стаята и ако има нещо да ги повикам. Трудно ми беше да се отпусна. Все още не знаех какво се случва и какво ще последва. След вливката се почувствах малко по-добре, но късно вечерта усетих, че ми става зле. Усетих същото чувство като това във вкъщи с температура 38.7 градуса. Повиках сестра която след 10 мин. дойде и попита какво има и защо звъним. След като ми измери температурата каза, че е 38 градуса, а за да ми даде Парацетамол, трябвало да е над 38.5. Но все пак ми остави едно хапче, което трябваше да избирам: да изпия сега или да запазя за по- късно. Дори не се замислих, защото в комбинация със силните болки в главата нямаше как да издържа.

Не можех да си намеря място на пружинестото легло завит с одеяло на около 60 години. Лампата на вратата ни мигаше като от филм на ужасите. Линейки хвърчаха под прозореца. Сестрите крещяха по коридора. Вратата се отваряше от всяко течение…А ти се лекувай и запази спокойствие. Събота и неделя има по един дежурен лекар, който не ти казва нищо. Два дни лежах без никаква информация за здравното ми състояние. Сестрите влизаха само за да ми измерят температурата и кръвното. Вливаха ми антибиотик на 12 часа, пиех си сиропа за кашлица, който ми оставиха и това е.

Чак в понеделник сутринта ми казаха да слагам маска и калцуни, защото отиваме на рентген. Подът в коридора беше разграничен с обозначителни линии за персонал и пациенти. Стаята ми беше на втория етаж, а рентгена – на първия. За това малко разстояние аз усетих задух и умора. Започнах да кашлям и трудно да поемам въздух.

Хубавото е, че вече имам направена снимка и ще имам яснота какво ми е, но уви. Два дни чаках да ме снимат, два дни чаках и да ми кажат какво има на снимката. Не упреквам лекарите и сестрите работещите там, но всеки на мое място би искал да знае какво му е. Аз лежах там и не знаех какво ми има. Трябва ли да се притеснявам, защо вдигам температура, защо се появи задух.. нямаше медицинско лице, което да ме успокои и да ми даде информация.

Само ще спомена, че имах проблем със здравните осигуровки, които не бяха платени по независещи от мен причини. Сестрите влизаха в стаята в продължение на няколко дни, подобно на кредитори и ми се караха да си ги платя веднага. Пишеха ми бележки “Плати си здравните”, крещяха ми, че при изписване ще заплатя двойна сума, ако не се занесе бележка от НАП, че съм здравноосигурен. Никой не ти казва как си, но могат да ти кажат “Плати веднага”. Това е нечовешко и неморално, още повече за сестри и лекари!!!! Не беше проблем да ги платя, но нали знаете българската система колко бързо работи. Подай документ, изчакай да го видят, изчакай да го коригират и след една година ще може да платиш.

В крайна сметка с голям зор, аз от болницата, а приятелката ми под карантина във вкъщи, успяхме да направим всичко това в рамките на само 3 дни. Вече спокойни, че имам здравни осигуровки, лекарите ми казаха, че снимката от рентгена показва двустранна пневмония и трябва да остана поне още 4 дни за да ме долекуват. Чувствах се по добре, но се съгласих, защото щом те така ме съветват е редно да ги послушам.

На следващия ден сутринта влезе друг лекар и ми казва, че съм добре, няма смисъл да съм тук и ще ме изпишат по-късно днес за домашно лечение. Имах и отрицателен PCR тест, което беше най- хубавото и ме успокои, че ако изляза не съм заплаха за хората. Трябваше да ме изпишат в 13:00 часа, но това не се случи. Бях изписан в 19:00 часа!!! Организация под всякаква критика! Лежиш в болница и не знаеш здравното си състояние. Правят ти рентген – не знаеш резултата. Един лекар ти казва, че трябва още 4 дни лечение, а другият: няма нужда ще си ходиш.

Сестрите са изморени… Груби и нервни. Крещят за разместен абокат… Крещят защо ги викаш в стаята… На тръгване едната буквално изтръгна абоката от ръката ми, в резултат, на което бях с възпалена и подута вена, която лекувах две седмици… Но въпреки това аз все още вярвам в доброто и знам, че има човечни и всеотдайни хора, дали клетва в която вярват.

Няма да забравя момента, в който се прибрах. Бях толкова изморен, че единствено успях да си взема душ и заспах мигновено. Два дни по- късно започнах да се притеснявам, защо все още нямам вкус и мирис. Стана ми като фикс идея да душа из къщи и да пробвам всякаква храна. Може да изглежда смешно, но никой не мисли за тези рецептори, които сме приели за даденост. По- лошото е да се подадеш и да започнеш да четеш из интернет или да гледаш новини. Толкова глупости се пишат и толкова много страх всяват, че е достатъчно за човек с крехка психика, да се подаде на цялата тази помия.

Пиша това, защото в период от две седмици аз изпаднах в много тежко депресивно състояние. Вманиачих се да мириша всякакви етерични масла, парфюми, боклук дори. Имаше периоди, в който усещах и помирисвах, но вечер се губеше отново. Не спях за да не го изгубя отново… Бях вглъбен в това да имам вкус и мирис и това ме караше да се побърквам. Но в крайна сметка нещата се нормализираха. Започнах да чета научни статии и да слушам добри лекари, който ме успокояваха, че всичко ще е наред. Единствено трябва време. Периодът на възстановяване е дълъг.

Днес, деня в който пиша това са минали точно 43 дни от както започна всичко това. Преди дни си направих ПКК и рентген. Всичко е в нормата, както и двустранната пневмония, която имах вече е значително по- добре. Пуснах си тест за антитела и резултата ми е 7,6. На моята приятелка е 2,5. Искам да благодаря на хората, които ми даваха кураж и истински се интересуваха как съм. Тези хора са истински! Дори да не са били най-близките ми приятели, те се оказаха с големи и добри сърца.

Благодаря на Лео за подкрепата в този тежък момент. Благодаря ти, бро! Искам да се обърна към всички, които се борят с този вирус. Бъдете силни, бъдете здрави и имайте вяра, защото в тези дни ние всички имаме нужда от нея. Потърсете спешна помощ, когато усетите нужда и не се страхувайте от това.

В момента съм вкъщи, приемам единствено Витамин C, D и Аспирин протект. Правя гимнастика за дишане. Пия много фрешове, чай с мед, лимон и джинджифил, и се пазя. В тази битка не сте сами. Бъдете здрави.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *