Акушерка не можа да скрие сълзите си: плаках с глас, когато бездетно семейство осинови близначета

https://sosnovini.eu/wp-content/uploads/2020/11/index-41.jpg

Слагам внуците да спят и отивам в другата стая. Взимам в ръце до половина готовия китеник, иглата, шарените вълнени отрязъци и започвам. Промушвам снопчето вълна, издърпвам го през нишката и го завързвам на възел. После втори, трети, втора редичка…
Празник е. Дъщерята и зетят празнуват в ресторант с приятели семеен празник. Извикаха ме да гледам внуците, после да остана да спя у тях.
А моят празник е всеки ден, когато видя как се сбъдват отдавнашни мечти, очаквани с толкова много обич и надежда. Колко радост видях днес, но и колко безпокойство! Сред толкова настръхналия ни огрубял свят, всеки с е свил навътре в себе си, не му остават сетива да усети радостта, сълзите от нея, сбъднатата мечта.

Работя от близо тридесет години като акушерка.
Поемам всеки ден малката искрица, пълна с много жажда за живот, лумнала с безпределна радост в очите на всяка от майките, родили своите деца. Трудно се измерват степените на преживяната радост. Изминалите години създадоха у мене точната величина за степента на светлината родена от радостта да посрещнеш рожбата си. Това си е само моя мяра. Тя е като реене на сноп лъчи със силна, много силна светлина! Научих се да разпознавам безпогрешно тази величина. Изстивам, когато видя различни очи на родилката, отместваща погледа си от детето и с очакване час по-скоро да напусне родилния дом и да го остави тук.

В такъв един момент настръхвам, когато видя, че такива очи, неспособни да пращат лъчи, се затварят, извръщат се с досада, а аз, поела малкия нов живот, съм готова да не им го дам никога повече.
Поемам и онези бебета, които не си отиват с майките, а остават тук. А оттук поемат към различните домове за сираци. Какви сираци са тези малки невинни душици! И те са от майка и баща създадени. Нежелани. Пред такива деца майчиното им сърце се заблъсква най-лудо, вдигам кръвното!…
Влизам в детското отделение и си мисля за съдбите на тези най-мили и най-невинни създания, накъде ли ще ги отпрати вятърът на живота. Ето, моченцето с номер 412 има затруднено дишане.

Какво ли е правила майкат апо време на бременността, за да отстрани срама си. Не, децата не са срам! Детето е слънцестоене в нашия свят, в сърцето на всяка майка. Слънце с непрекъсващо греене до края на земния път на майката. На онази майк – не. Бе излъгала мъжа си и вече големите си деца. Не тях, а себе си бе измамила, че лъжата й ще бъде неоткрита. Непреживяна. Бе се възползвала от това ,че мъжът й го осъждат за смъртен случай при тежка катастрофа да изтърпява наказание, а през това време тя… не знаела дали ще предвари неговото излизане. Като че ли щяла да успее. Но не би…

Стоя в предродилното и попълвам документите.

Всеки път се заричам да не изпитвам никакво съжаление в трудните предродилни часове на “онези” майки. Не всеки път успявам да запазя безразличие. Болката си е за човека, болката е изкупление, в този случай само наказание. След него не идва светлината, няма я радостта а само тъжно облекчение.

Вдигам глава от листовете и се приближавам до родилката. Избърсвам потното й чело, намокрям пресъхналите й устни. Жената понечва да благодари, но я спира студеният ми поглед на акушерка ,която на глед само си върши работата, и тя извръща глава. – още няколко дни ще трае това чувство на вина у нея – мисля си. – После ще си тръгне с чувството, че се е отървала и освободила от товавар.

Викат ме в приемната. Дано е от онези добрите случаи. Толкова години имам тази работа, не мога да престана да се вълнувам по този повод. Рутината и опитът не са изтрили съчувствиет оми към родилните мъки на майките. Защото това е велико търпение от тяхна страна. Само една майка може истински да разбере, що е това да родиш живот!

Санитарката бе пропуснала дребно на вид момиче, превито от болката. Поемам документите й. – Няма да се вълнувам – опитвам да си обещая. – и никакво любопитство – настоявам пред себе си. Но… не издържам. Разбирам всичко и се радвам. Иде ми да я прегърна като своя дъщеря и да й дам много кураж и сила да издържи всичко. Е, ще има радост – това ми стига. Дано дойде по-скоро и по-леко бебето!…

Тръгвам към детското отделение. Спомням си, че е дошъл ред за осиновяване на близнаците – момченце и момиченце. Не могат да ги разделят, а осиновителите не са посочили, че могат да вземат две деца. Ако тези не се съгласят, може би следващите! Буца застава на гърлото ми пред вида на заспалите кротко в тази стая деца с неизвестна съдба. С най-голяма болка ги изпращам в домовете за отглеждане, а само аз си знам как са дошли на този свят и ме боли от мисълта какво ли ги очаква.

Сутринта дочаквам в размисли. Онази, младата жена, която приех снощи, е родила лесно и вече е щастлива. Съобщила е новината на близките си.

Тази сутрин ще дойдат те – осиновителите. Семейството е от Варна. Кандидатстват от години. Техен е сега редът. Решавам да ги чакам и да поговоря с тях.

Дежурството ми отдавна е минало, но решавам да остана и да ги дочакам.

Посрещам ги в приемната. Бях виждала само жената.

– Децата са две – близнаци – казвам простичко и кратко. Жената погледна с молба и надежда мъжа си.

– Съгласни сме да ги вземем и двете – пак така простичко отговори съпругът.

След няколко дни трябваше да дочакат дооформените документи. Повярвах изведнъж на тази двойка. Очаквах ги в уговорения ден и час. Ако не бях на работа този ден, пак щях да дойда в болницата и да видя всичко с очите си. Мира няма да имам иначе.

Станах рано, не исках и не можех да мисля за друго – само се питах. Дали няма да се разколебаят. Ще дойдат ли, или са премислили и отказали. Влизам в болницата и отивам при близначетата. Бяха ги нахранили и спяха стиснали юмручета. Не ме сдържаше. Излязох на изхода. И ги видях. Идваха с букети, с погачи, с огромни пакети – един син и един розов. Едва се поздравихме от вълнение, грейнали от радостта. Те – новите мама и татко, поеха разтреперани по едно от децата. И заплакаха и двамата! От насъбралото се през годините очакване в надежда, от сбъднатата им мечта, от двойната им радост. Гледах ги, а те, клетите, не знаеха как дори да ги погалят, как да им се порадват. Само ги гледаха и сияеха, а сълзите им се стичаха от радост и вълнение!
Тук не издържам, и сълзите ми се ронят.
Не ги задържам и те бликват още повече. Около мене минават колеги в бели престилки. Разбират от какво се вълнувам толкова много. Щом плача, значи съм спряла на върпха на моята вяра – слънцестоенето…

Усещам бузите си мокри. Преживявам отново истински онази, вчерашната радост. Навеждам глава, поглеждам китеника и се усмихвам през сълзи – прекалила съм с вълната в жълто. В него пулсират слънчеви кръгове. – Ето го моя празник! – мисля си и прибирам китеника и снопчетата вълна в кошницата.

После дълго не мога да заспя до отдавна спящите ми внучета.

Ще ми стигнат ли силите да преживея всяка надежда?!…

Минка ЗАХАРИЕВА, Варна

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *